И така са определяли мецосопрана Александрина Милчева, която днес закръгля своите 90 години. Една невероятна индивидуалност, дарила е на публиката си незабравими роли, в които красивият й рядко чувствен глас е претърпявал десетки метаморфози, за да изиграе, да извае вокално всяка от тях през собствения си прочит. Голяма певица, роден, органичен музикант, красива жена, тих, скромен, възпитан, толерантен човек – винаги така съществува в моето съзнание. Като част от нейната публика, но и като човек, който е работил с нея и е имал възможност да наблюдава задкулисната Рина (така я наричаха колегите й, аз не посмях, вмъквам го само за информация) бих могла да кажа, колко силно впечатление са ми правили тъкмо тези нейни качества. И може би защото владее амбицията си (без амбиция такава кариера не се прави), артистичният й път бе много дълъг и, разбира се, винаги повече от изключителен. Хайде да ви припомня колко фатално красива бе нейната Кармен, какъв характер излъчваше принцеса де Буийон в “Адриана Лекуврьор” и колко незабравим биваше спектакълът, когато пееха заедно с Райна Кабаиванска (и на нея предстои същият юбилей на 15 декември) – рядко може да се чуе толкова симултанно драматургично мислене от две певици, с роли на съперници в творбата и в същото време фантастични съмишленички по отношение на вокалния стил, на спецификата на конфликта, на емоционалната дисциплина, на сценичното поведение. Да добавим драматизма на Еболи от “Дон Карлос”, колоратурите на Анджелина от “Пепеляшка” от Росини, тъмните бои на Амнерис от” Аида”, Марина от “Борис Годунов”. Като нейната Марфа от “Хованщина” за мен няма друга – дори и еталонните руски мецосопрани Архипова и Образцова в случая й отстъпват. Защото тя създава Марфа преди всичко като жена, изстрадала жена – сложна, загадъчна, мистериозна. Това може да се чуе в записа, издаден от Сони класикал с диригент Емил Чакъров. Ще я подценя, ако напиша прословутото изречение, че е пяла с всички големи имена, нейни съвременници, защото тя просто е една от тях. И е естествено да работи с тях по цял свят. А публиката продължава да я помни.
Освен това Александрина Милчева интерпретира много български заглавия. Кариерата й на една от предпочитаните певици по цял свят винаги минаваше през Софийската опера и тя с щедра толерантност пя български опери – например на Любомир Пипков “Момчил”, на Веселин Стоянов “Саламбо”, на Александър Райчев “Тревога”, там се дублираше с Нели Божкова… Неизменно бе и концертното й присъствие в България. Продължавам българската тема с Три поеми за мецосопран и оркестър на Георги Минчев – чуйте ги, има ги в ЮТюб! А камерното дуо със Светла Протич? Колко мечти реализира Александрина – свои и на своята публика? Не пропусках рециталите им, не забравих нейния, на Милчева прочит на “Песни и танци на смъртта” от Мусоргски. Както и знаменитото концертно изпълнение на фрагменти из”Порги и Бес” от Гершуин – под диригентството на Александър Владигеров, в които Милчева изпя зашеметяващо “Съмъртайм”.
Много отдавна голямата певица щедро раздава своите знания на младите. Тя е великолепен педагог и приятел на редица певци, които отдавна практикуват професията си успешно именно благодарение на нея. И дне тя продължава да е мъдър съветник на всеки, който има проблеми, които пораждат въпроси. Все така тихо, спокойно, неезабележимо, но плодотворно и с далечна перспектива.
Отдавна направих този разговор с нея- Предлагам го отново днес, на рождения й ден, защото той е чудесен портрет на певицата, на музиканта, на човека.
– Трудно се намери време за този разговор, госпожо Милчева, не спирате да работите…
– Натоварени са ми тези две седмици, защото от Петербург дойдоха три рускини, много качествени гласове; една японка също, един германец в момента е при мен, така че наистина съм притеснена с времето, но пък аз съм свикнала – когато съм в България, работя постоянно. През лятото правя майсторски класове по три седмици в Балчик, в София също работя и с чужденци, и с българи.
– Да продължим още малко за вашата педагогическа дейност. Вие поначало сте нешумящ около себе си човек. Вършите си нещата спокойно, тихо…, и изведнъж нещо гръмва, появява се.
– Така съм устроена – да не шумя около себе си. Винаги съм казвала, че човек трябва да бъде звезда на сцената, да си защитава името там, а не да играе примадона в живота. Никога не съм била примадона в живота, никога! Въпреки това популярност имам; като педагог дори по-голяма популярност навън, отколкото тук. Като певица също.
Имам няколко ученика, които пеят по света: семейство Дерилови, Дани и Краси Дерилови, поела съм ги доста отдавна. Те вече правят кариера: започнаха постоянна работа в Пражката опера, сега са на гастроли в Европа, Дани пее в Америка, в Япония. Цветелина Малджанска, Камен Чанев, Виолета Радомирска също пеят навън…
– А може би ви търсят, защото пеете толкова хубаво дълго време; гласът ви сякаш е вечен.
– Господ ми запазва гласа. Явно, че имам добра техника, а не съм и лош човек. Казвала съм, че когато човек е лош, когато е завистлив, когато е ревнив към успехите на другите, той сам се изяжда и гласът му свършва. Слава Богу, защитена съм в това отношение. А може би е въпрос на ген.
– Винаги сте правили впечатление на човек балансиран, в хармония със себе си… Дали това се дължи и на факта, че сте удовлетворена от това, което сте вършили и вършите.
– Да, мога да кажа, че съм удовлетворена… Много трудно ми беше, трудно направих кариера, тук специално. Естествено с много воля, с огорчения, но в края на краищата, когато резултатът е добър, човек може да бъде доволен.
– Как реагирате в моменти на неприятности? Борите ли се, или просто ги оставяте да отминат?
– Зависи. Може би, когато съм имала неприятности, съм страдала така… в себе си. Не давам израз, не се оплаквам; не обичам да натоварвам другите с моите проблеми.
– Направо се чудя откъде да започнем разговора за певицата Александрина Милчева… Способна ли сте да се радвате на успеха на колега, когато е по-голям от вашия, да кажем?
– Да, разбира се. Един спектакъл, един концерт става много по-хубав за всеки изпълнител, когато има равностойни партньори. Спомням си, в Мюнхен правихме с Пласидо Доминго “Адриана Лекуврьор”. Той има ария само от 2 страници, но тя е пълна с много музика, с много красота и лиризъм; и Доминго беше толкова съвършен, толкова красиво пя тази ария, че усетих как не мога да си спра сълзите на сцената. Толкова беше красиво! Човек трябва да се възхити на красивото. Когато се срещнеш с големи майстори – дали диригенти или певци, или режисьори – няма начин да не се възхитиш на това, което правят. Защото ако не се възхитиш, значи и ти не можеш да постигнеш много в изкуството.
– А имали ли сте случай, когато вие сте били по-добрата и някой до вас не се е възторгнал много от това?
– А, имало е, разбира се, особено тук, в България. Големите, родените да бъдат големи обикновено се радват. Например, във Верона се срещнах направо на сцената с Хосе Карерас в “Кармен”. Излизам на сцената, но ужасно се вълнувам. Защото Кармен трябва да я започнеш с много спокоен тон, много легато, много чисто и бистро… Винаги началото ми е със страхотно сърцебиене. После се овладявам, разбира се, но знам какво ми коства това. Дали Карерас беше усетил вълнението ми, не знам, но ми каза: “Ама ти си много красива!”… Видях в очите му възхищение, чух човек, който иска да ти вдъхне вяра и да ти пожелае успех. След това пях с него в Цюрих “Кармен”, но това беше първата ми среща. И няма да я забравя.
– Бяхте ми казвали преди време, че не обичате много “Кармен”.
– Аз обичам втората част на операта, от втората половина на второ действие до края. Може би съм по-драматична и като глас, и като излъчване, и като натюрел. Затова там съм по-силна. Гледала съм различни певици като Кармен. Тези, които носят циганското в себе си, са много добри в първо действие и началото на второ. А след това започва да личи липсата на драматизъм.
– Сега нека от Кармен отидем към една роля, за която винаги сте казвали, че много я обичате – Принцеса де Буийон от “Адриана Лекуврьор”. А тя е доста различна от вас.
– О, там успявам да бъда жестока, зла. Но пък може би добавям нещо към образа на жената, която обича, не само на отмъстителката – за да спаси любимия си, тя е способна да убие, да отрови Адриана… Аз цялата опера много я харесвам.
– Кои са били най-добрите Адриани, с които сте пели?
– Мирела Френи е много добра. Но присъствието, което Райна Кабаиванска има на сцената, е изключително силно.
– Имате ли роля в репертоара си, която, след като сте я направили, изведнъж сте усетили, че страхотно сте пораснали като певица, някаква преобръщаща роля?
– Колкото и да е странно, това е Еболи. Аз винаги съм се страхувала от Еболи. Това беше, разбира се, грешка… След като направих с Караян “Трубадур”, той ме покани и за Еболи, аз обаче му отказах, казах му, че мисля, че няма да мога да се справя. След 3-4 години Мишел Глоц ми се обади, помня, бях във Виена, и ми съобщи: “Александрина, “Дон Карлос”. Аз му казах: “Мишел, искам да си отида в София, да я прегледам.” Той каза: “Не, утре искам отговор.” Отивам в операта и казвам на пианистката: “Дай да видим Еболи.” И се оказа, че в 10 часа сутринта просто си я изпях без никакви проблеми. За мен беше наистина странно, че толкова време, от ранните години, когато съм започнала да пея, не съм могла да я изпея тази партия; виех ужасно – това е останало в съзнанието ми и съм решила, че никога няма да се справя с Еболи. Добре, че Глоц не ми даде възможност много да мисля. Обадих му се и казах: “Да, мога да я изпея.” И я направих.
– Къде беше премиерата?
– В Париж. Емил Иванов с касетофон правеше запис зад сцената. Като свърших голямата ария, от която винаги съм имала страх, бях толкова щастлива и толкова развълнувана…”Ама аз я изпях партията, изпях я!”, си казах. За мен това беше наистина постижение, успях да я преодолея… макар че много по-рано можех да го направя. След това съм имала много покани да я пея в Цюрих, във Виена, даже тогавашният директор ми казваше: “Александрина, ще направиш репетиции при затворени врати с оркестъра, ти си за тази партия родена.” И въпреки това отказвах. Само една постановка съм направила – в Париж, и това беше.
– Между впрочем много интересно е това, че една от най-търсените педагожки в момента не е завършила висше музикално образование…
– Аз не направих опит втори път да кандидатствам в Консерваторията, за да не се подложа отново на разочарование; достатъчно е, че по онова време имах доста разочарования. Аз съм попска дъщеря и това много ми е пречило. Никога в къщи не съм показвала, че си имам проблеми. Не ми е минавало през ума, просто съм го приемала като нещо естествено, но от това страдаше баща ми. Например, много трудно ме пуснаха да отида на конкурса в Тулуза. И добре, че нямаше българи в журито, иначе може би пак щях да взема награда, но нямаше да е голямата. Да не говоря за трудностите, когато се явявах на прослушвания за конкурси. Тулуза беше единственият конкурс, на който успях да отида. Може би доста хора са съжалявали, че са ме пуснали, но пък тогава ми започна кариерата. След като взех Голямата награда, на следващата година беше оперният конкурс тук, в София, не помня кой поред. Аз, съответно, имайки тази награда, можех да се явя на конкурса направо на втори тур. И започна едно издевателство над мен – трябвало да се явявам на вътрешни прослушвания, на пресявания. Всички много добре знаеха, че нямат право да искат това от мен. Но това беше целта – да се явя на вътрешни прослушвания с българите, за да кажат: “Тя не може, няма качества.” Все пак накрая началникът на конкурса каза: “Ще се явиш…”. Но малко преди началото му се отметна: “Не можеш да се явиш, защото не си работила с Маестро Бръмбаров.” И не ме пуснаха… Ето, такива неща ставаха…
– Нека сега се върнем към по-приятна тема – да поговорим за “Пепеляшка”. Спомням си я тази “Пепеляшка”, то беше един Росиниев празник. Как се подготвихте за тази роля, помните ли? Защото там техниката е съвсем различна от това, което сте пели във Верди?
– Да, това беше първият ми сблъсък с Росини. Преди време слушах записа, когато съм започнала да разучавам ролята вкъщи. Толкова страшно звучеше, толкова ужасно, виех като капитолийската вълчица. Как успях и аз не знам! Може би самата музика ме е водила… Гласът ми не е така благодарен, няма онази подвижност, като при някои други. В началото беше много страшно, много трудно. Мислех, че никога няма да мога да направя колоратурните пасажи, но пък успях и тя стана една от любимите ми партии, много си я харесвах.
– Все още ли много работите?
– Да, особено когато разучавам партия… Ето, след време ще правя “Евгений Онегин” в Миланската скала. Пях го преди това в Париж – въпреки че е малка ролята, стана много добре. Когато ме поканиха в Париж, нямаха друг репертоар и единствената възможност беше “Евгений Онегин”. Първо реших да взема нянята. Но ми се обади Мишел Глоц и ми каза, че получил писмо от операта, в което пишело, че за мен е по-подходяща партията на Ларина, защото съм имала толкова младежки глас, че в ролята на нянята ще звуча като по-млада от Татяна. Та и в Скалата ме поканиха да направя същата роля. И аз отсега малко по малко започвам да я подготвям. Мисля да започна музикално да подготвям и Аделаиде в “Арабела” на Рихард Щраус, която пък е в Тулуза след това. Работя, да. Когато ми предстои нещо, дори лягам с нотите, събуждам се, нотите са до мен.
– С пианист ли работите в началото, или първо четете текста?
– В началото си прочитам текста, солфежирам, но като започна музикално да го разучавам – тогава вече е с пианист.
– Обичате ли да слушате записи?
– Не, не. Да се учи по запис, според мен, е пагубно за самия изпълнител. Аз постоянно пея с учениците си и гледам да го правя с концентрация, по най-добрия начин. Може и тук да е разковничето на моето дълголетие.
– Веднага ли след изпълнението започват анализите ви?
– Рядко съм доволна от себе си. Сега имам по-малко проблеми в пеенето, но когато започвах кариерата си, нямаше с кого да си изработвам партиите технически. За всеки певец има трудни места, но когато работиш със специалист, той може да те насочи, да ти каже как да преодолееш някакъв проблем, как примерно да си изградиш фразата, как да я подготвиш… А аз сама съм се мъчила, сама съм правила усилия да си решавам проблемите. Обикновено, когато съм правела музикални грешки, то е било на най-лесните места…
– …където концентрацията…
– … да, концентрацията не е толкова голяма… и мога да се отпусна, да се разтоваря малко…
– Като казахте “отпусна и разтоваря”, не стана дума досега за това как се усеща на сцената артистката Милчева. Имали ли сте в началото съпротива към сцената, или сте била щастлива?
– За мен пеенето и актьорската игра са били заедно. Ако човек ги отдели – само да пее или само да играе, означава, че има проблем. Само играе примерно този, който не може хубаво да пее. И започва да разчита на играта, след което, естествено, стига до преиграване. А това означава липса на техника, на владеене на гласа… Аз винаги съм си контролирала емоцията, била съм сдържана. И когато гледам драматични артисти на сцената, усещането от малкия жест, от погледа за мен е много по-силно, отколкото от прекалените неща – те са остарял театър. Колкото е по-изчистено – и музикално, и актьорски, толкова е по-добре.
– С кой партньор сте се чувствали най-добре на сцената в чужбина.
– С Пласидо Доминго. Той и актьорски е чудесен, и като музикант, и гласа му харесвам, но го харесвам не само като музициране, просто при него има невероятно съчетание. И сега, като слушам негови записи, каквото и да пее, има много топлина в него, той и като характер е такъв.
– А в България?
– С Николай Смочевски, Бог да го прости. В “Саламбо” на Веселин Стоянов играех негова дъщеря. Има един момент, много ярък момент, когато Саламбо започва несъзнателно да усеща, че вече е жена, че не е дете… И точно тогава погледът на героинята ми среща погледа на баща си, Смочевски; неговия израз няма да забравя никога. Той изведнъж разбира, че това вече не е неговото дете, че това е една жена… Такъв израз имаше Смочевски! Много съм го харесвала – и “Кармен” също съм пяла с него. Много неща сме правили заедно, но точно този образ, тази сцена ми се е запечатала и ще ми остане като много силно усещане за артистично присъствие.
– Всъщност от българските си роли коя обичате най-много?
– Много обичах Ефросина. И сега я обичам. Въобще цялата опера “Момчил” на Пипков много ми харесва. И “Саламбо”… Но тя е много трудна певчески. Е, колкото съм успявала, съм я преодолявала…
– Коя публика е била най-щедра към вас, най-адекватна на вашето можене?
– Италианската. В Скалата, в Сан Карло, навсякъде в Италия… Спомням си, че след “Хованщина” в Милано в Скалата правихме със Светла Протич рецитал. Такъв страх беше, не мога да ви опиша. Защото едно е да излезеш на сцена с декори и костюми, с партньори, с оркестъра отпред, друго е да застанеш сам – като една прашинка. Чувстваш се изгубен в огромното й пространството. Но посрещането беше толкова хубаво, че много спокойно започнах.
– Имате ли нужда от някакъв специален ритуал преди спектакъл?
– Не. Само се кръстя.
– Ако трябва да определите с две думи кариерата и живота на Александрина Милчева до този момент, какво бихте казали?
– Не мога да бъда неблагодарна за това, което съм направила; имала съм много хубава кариера. Можех да имам повече, ако имах друг характер. Била съм между първите и си оставам още между първите, но като постижения можех да имам повече… Нямах много късмет с импресариите… Напуснах Холендер, когато отидох при Глоц. Холендер от своя страна никога вече не ме пусна в Щаатсопер и там, където работех с него, просто ми затвориха вратите… Но, от друга страна, и това, което съм постигнала… доволна съм от него. С Божията помощ направих кариера и продължавам да пея. А в личния ми живот най-важното е, че имам чудесна дъщеря, много умна, с много качества. Имам си и внуче, на което много се радвам, имам си семейство…С мъжа ми не сме много често заедно, той една част от годината е тук, друга – в Свищов, където е предимно работата му, но пък иначе бихме си омръзнали… Имам две сестри, зетьове, племенници – в много хубави отношения сме.
– Така че сте си изградили един великолепен свят, всъщност.
– И съм доволна от това, да.
В. “Култура” 47/2004